Д-р Елена Радева е неформалният културен посланик на Франция под тепетата

Автор: Ваня Живкова
Публикувана: сряда, 9 декември 2015 г.

Д-р Елена Радева, която от години живее и работи във Франция, съумява да оплете двете култури, представяйки изкуствата им като посланик, в галериите си във Вердерон и Пловдив. Тя е в основата на кампаниите в полза на деца с тежки и нелечими генетични болести в Клиниката по педиатрия и генетични заболявания на УМБАЛ "Св. Георги" в Пловдив „Изкуство за живот“.

Филиалът в Пловдив на арт галерия „Константин – Франция” от 10 декeмври 2015 г. до 30 януари 2016 година ще покаже изложбата „Париж, моя любов”. Тя е събрала емоциите на петима фотографи от френската столица. Изложбата „Париж, моя любов” ще бъде открита с филм на ученици от Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив, който те са заснели по време на  участието си в "Празници на изкуствата във Вердерон" през месец септември.

Д-р Радева, какво е посланието на галерия „Константин – Франция” с тази изложба ?

Посланието е кратко и съвсем ясно, то е едно обяснение в любов, което се чувствам длъжна да направя. Когато обичаме някого и го боли, когато преживява една голяма мъка, първото, което искаме да му кажем, е кратко и ясно: "Обичам те, обичам те много". Това е начина ми да отдам почит, както моята, така и на фотографите, които участват към жертвите на атентатите, към вечността на този град, който е и ще си остане международна столица на културата и красотата.

Какво показват художниците - фотографи на пловдивската публика ?

Изложбата не представя Париж толкова в архитектурен или исторически план, колкото като видение или емоция. Фокусът е по–скоро върху един ежедневен Париж, хората по улиците, коледните витрини и украси, влюбените. Туптящото сърце, унесът от неповторимата му романтика и красота.

Представете авторите с по няколко думи.

С най–голямо удоволствие. Dominique Bornier е фотограф от Сенлис, автор на книгата "C'est beau Senlis la nuit" ( "Красив е Сенлис през нощта"). Той се занимава изключително с нощна фотография. Познавам се с него от няколко години. Той участваше в изложбата ми "Take me away" през 2012 в Centre culturel de Chantilly . Преди известно време му казах: „Не искаш ли да направиш нощни фотоси на Париж? Смятам, че ще се получи интересна изложба в България”, и той веднага се заинтересува. Последваха мейли, в които той ми изпращаше "на части" резултатите от нощните си разходки– френската столица, притихнала и окъпана в светлина,отразяваща се в огледалото на Сена.

Astrid Noro участва в изложбата с псевдоним, защото така предпочете. Отдавна следя творчеството й по интернет. Тя е човек с много богата обща култура, живее в Париж и е буквално влюбена в града си, което си личи по фотографиите. За мен беше изключително трудно да избера точно определен брой от тях, защото всичките са уникални и чувството блика от всеки неин кадър, тя просто няма насита да снима Париж, и това се предава като магнит на зрителя. Тя е много сензитивна и в пълен унисон със сърцето на Париж, той е тъжен – аз съм тъжна. Той е слънчев и весел – аз съм пияна от радост, което се усеща веднага, когато застанеш срещу фотографиите й. Както Верлен – "Il pleut dans mon coeur, comme il pleut sur la ville" – " Плаче моето сърце,както плаче и дъждът върху града".

Peter Schneider е фотограф от Германия, който живее в Испания, в Галиция от дълги години. С него правим вече трета изложба. Идвал е два пъти до Франция по покана на галерията ни. Изключително съцерзателен, влюбен в детайла, коректен в изказа - човек, с който е истинско удоволствие да се общува на какъвто и да е език, прекрасен баща, с чудесен характер.

Излишно е да представям Philippe Contal от Монпелие, който вече е познат на пловдивската публика от изложбата му за катарските замъци в галерията ми в Пловдив.

И не на последно място – пловдивското участие в лицето на Атанас Кънев, изключителен фотограф и още по–любим приятел. Вече два пъти идва у нас на гости, като участваше в изложбата "Анатомия на движението" през 2014 и в семинара по фотография в Нормандия, който организирах непосредствено след това. Последно беше във Франция по време на "Празници на изкуствата във Вердерон", които организирах през месец септември, с участието на учениците от Гимназия за Сценични и екранни изкуства в Пловдив.

Как Вие и семейството ви преминахте през това изпитание, което преживя френският народ ?

Това изпитание в момента го преживява целия свят и за съжаление терористичният акт няма да е последен. Конкретно за Париж, всеки го преживя по свой собствен начин. За мен лично – с гняв и с много мълчаливо страдание. С чувство за несправедливост и осквернение. С трескавото желание сега, веднага да направя нещо, да действам, за да не се случва никога повече. С усещането, че сме във война и че никога вече нищо няма да бъде същото. С желанието за саможертва, ако щете, защото цяла Европа, хилядолетната цивилизация е застрашена и за да просъществуваме, трябва да сме като едно цяло. Със същото това чувство, което изпитваме всички ние, защото никога няма да видим главата на Нике или Родоския колос. Така никога вече никой няма да види историческия музей в Мосул или в Палмир в Сирия.

А самите автори, каква е за тях провокацията да участват в тази изложба ? 

Не мога да говоря от тяхно име, но имах възжност да дискутирам, особено с Доминик и Астрид, които са в региона. Чувстваш се странно, когато виждаш военни с картечници да пазят на всеки ъгъл или да ти проверяват чантата за носене на оръжие на влизане във всеки магазин. Нереално, някак си, един осъмнал Париж с празни и ужасяващо тихи улици. Телевизията бълва нон стоп информация по всеки канал, а президентът призовава "всички да си останат по къщите". Париж, в който вечер такситата изчезват. Мисля, че авторите се опитват да изразят същото като мен – една много голяма любов и една още по–голяма болка.

Но също и солидарност –  каквото и да се случи, аз съм богат с това, че съм човек, че съм европеец, и няма да позволя на никой да накърни моята същност, за което съм готов да умра в най–прекия от смислите и в едно време "разделно".

Сега Париж бавно възвръща силите си и надига глава, парижани казват "Няма да спрем да живеем, а и не бива", настроението е по–скоро коледно.