1 / 8

2 / 8

3 / 8

4 / 8

5 / 8

6 / 8

7 / 8

8 / 8

❮ ❯

Подп. Пейчев: От скъсаното копче на земята, до аварията във въздуха има само една крачка

Подполковник Пейчо Пейчев представи през миналата седмица третата си книга, посветена на авиацията. Томчето "25-та авиобаза Чешнегирово" е своеобразна биография на едно от поделенията в страната, създадено след 1945 година и закрито след 1989-та.

Подполковник Пейчев е роден през 1938 година, а от 1960-та до пенсионирането му през 92-ра е на служба, като 25 от тези година преминават именно в базата в Чешнегирово.

- Г-н Пейчев, пишете за Авиобазата в Чешнегирово – колко години от живота Ви минаха в това поделение, свидетел ли сте на създаването му?

- В Чешнегирово минаха 25 години от живота ми. Аз отидох в базата през 1967 г, когато тя вече бе създадена. 25 авиационен полк е създаден първо на летище Граф Игнатиево на 17 юни 1951 г. и още същата година е пребазиран на летището в Добрич. В годините след Втората световна война е била много напрегната обстановката, имало е въздушни налитания от Турция и Гърция над българска територия. След референдума през 1946, когато България тръгва по пътя на Народната република, започват големите провокации. Именно това е и причината за създаването на няколко авиобази в южната част на страната – в Безмер, Узунджово, Чешнегирово, Равнец, а и в Балчик.

- Пазите още спомените за службата в полка. Какво най-силно се е запечатало в паметта Ви?

- Имал съм много преживявания през тези години. Не мога обаче да забравя трагичните инциденти, на които съм бил свидетел. Аз съм свидетел на две катастрофи в района на летището с млади момчета. Единият майор, другият лейтенант. Моята работа бе такава, че аз се намирах на 150 м. от центъра на пистата, там където се засилват и излитат.

И когато излизат, тези момчета тръгнаха да набират, но те излитат по двойки и самолета, който бе отпред малко изкриви, и със струята си ги натисна в земята. Изгубиха управление, машината им се наклони настрани, заби се в земята, а те изгоряха в кабината.

- За тези, които не са запознати, ще е интересно да научат какво е представлявал полка в Чешнегирово? Какво ви беше оборудването?

- Оборудването на летище Чешнегирово започва от 1960 г, а самото строителство на базата е от 1959-та година. Дотогава полка е 5 години в Добрич, тогава Толбухин, след което го връщат обратно в Граф Игнатиево. И през 59-та започват да строят летище, дето се казва на гола поляна. 

С времето базата се разширяваше, оборудването се модернизираше, наличната техника, включително и самолетите, ставаха все по-модерни. Само ще Ви кажа, че през 1988 година в поделението имаше 36 самолета МИГ, които можеха да носят във въздуха по 6 бомби от 500 кг – по три тона бомби на борда си. Представяте ли си мощта на нашите самолети – над 100 тона бомби можеше да вдигне полка ни и да ги изсипе някъде...

- Съжалявате ли ли за нещо през тези 25 години. 

- Да съжалявам, че съм избрал този път и съм станал военен? Няма такова нещо. Отзад на книгата съм написал, че още като ученик в механотехникума в Бургас кандидатствах за моторен летец, ходих на предварителни прегледи. Инструкторът ме държеше изкъсо. Викаше: “Само авиатор ще направя от тебе”, обаче искаха декларация от родителите, че са съгласни. Аз подведох нашите, но те научили и майка ми се примолила на един шефовете в ОУ на МВР да направи нещо, та да не ме пуснат. На мен никой нищо не ми казва, минават прегледи, накрая четат – тоя се допуска, оня също, Пейчев - не, по здравословни причини. И никой не ти дава обяснение защо.

След 3 години приятелят ми го приеха за моторен летец, аз си реших да отида в техническото, казах си – той ще лети, а аз ще съм му механика на самолета. Момчешки илюзии и фантазии, но оттогава досега не съжалявам за нищо.

- Бихте ли тръгнали отново по този път?

- Аз не виждам по-голяма романтика от това, което изживях. Това е нещо, как да го кажа, нещо, което трябва да се усети. Има в книгата много описани епизоди. Референтът на книгата, който я представя, като пилот катастрофира. Падна на пистата, счупи прешлен, счупи ръка и крак, лежа 6 месеца в корито, и след година и половина този човек се върна. Пренасочиха го да лети на вертолети, от МИГ на вертолети. Но доказа на лекарите, че може да лети. Това е романтиката на небето, затова всеки сигурно е готов да тръгне отново по този път.

Аз имах голям късмет, бях първия офицер, който започна да учи, преподава и да въвежда системите за сляпо кацане във авиацията през 60-та година. Връчиха ми 2 чанти със секретна руска литература, без инструктори, без указания, затвориха ме в една стая, защото литературата е секретна и ми казаха “Оправяй се!” И след 2 месеца младши-лейтенантът стана преподавател на майори, капитани и офицери, защото новата система за пръв път се въвеждаше в страната.

- Казват, че авиацията започва там, където свършва устава. Вярно ли е че тази служба е по-лека?

- Това не е вярно. Ние в авиацията си имаме друга приказка: От скъсаното копче на земята до аварията във въздуха има само една крачка.

Едва ли се знае, но всички инструменти за поддръжка на един самолет се съхраняват в едно куфарче и всичко се записва. Ако нещо липсва – става страшно. Два дни сме стояли по цял ден, цялото поделение, заради един гаечен ключ, затова че някой го взел, понеже му харесал – гаечен ключ, никелиран, лъскав, хубав. Ако обаче е забравен в самолета и заклини управлението – отиват милиони левове и човешки живот. Затова, като се констатира такова нещо – се блокира поделението и започват проверки, във всяко кътче на поделението. Принудиха се да кажат „нека който го е взел, да го подхвърли някъде на видимо място, иначе няма полети от базата, но няма и излизане извън пределите й“. На втория ден колегата го подхвърли – иначе бяхме затворени, без право на напускане на базата още дълго време.

- Страдало ли е семейството Ви през всичките тези години?

- Много. Едно че носех дежурства и то поне 10 пъти в месеца 24-часови дежурства, друго, че често бяхме в бойна готовност в случай на агресия. Спомням си сина ми беше малък, тъкмо ме бяха повишили в звание подполковник след една такава бойна готовност, връщам се в къщи, прегръщам го, а той сочи пагона и вика на звездите: Много, много (беше малък и не можеше да брои). Сигурно съм липсвал на семейството си, но ме изтърпяха. 

- Как гледате на разформироването на армията?

- Призовал съм моите колеги да се обърнат с лице към този въпрос. Това е престъпление. Генерал-полковник Михо Михов с голяма мъка каза през април, че в България имаме едва 10-тина самолета, които не са изправни на всичко отгоре. По мое време имаше 380 бойни самолети. А сега в Граф Игнатиево на парада през април са летели само 3 самолета. Това е елитната ни база! Поддържат няколко МИГ-29 и поддържат бойно дежурство с тях. Нито един от тях обаче не е летял за нарушители през последните 9 години. По мое време по 3 машини излитаха само за нощ за нарушители.

Ако сега има опасност над страната ни, с какво ще я спрем?! Бях в Ивайловград, поделението е ликвидирано, но в Орестиада, само на 20 километра оттам поделението блести - бойна техника наредена, личи че има войска. Защо, като сме в добри отношения, те си поддържат армията? При нас поделенията са закрити. Ако тръгнат как ще ги спираме? Един авиатор се изгражда за 10 години. Колега–танкист ми казва - преди 20 години имахме 3500 танка, сега 80. Къде отидоха другите – изпариха ли се, продадоха ли ги, кой, къде отидоха парите, влезнаха ли в хазната? Как да не съжаляваш, как да не те боли? Добре е, че младите не знаят тия работи и си живеят спокойно и щастливо. Дано не стане някоя беля, но с “дано” нещата не се решават.